Листопад... Гора пра - стара...   подредбата на листа спазваше спонтанния алгоритъм на свободното падане.   Килимът, жълто - червен, бавно разтриваше ходилата си. Правеше това всяка година.   Чудесен спомен, каква хармония.   Усмихна се.   Харесваше му да чувства, обичаше своята майка - Есента, но какво ли имаше преди и след нея? Защо всеки път неусетно без да разбере той отново се раждаше?   Празнота.   Пъзелът от листа пулсираше, Килим осъзнаваше.   Две малки пиленца наблюдаваха вътрешният монолог.   Погледнаха се, хванати за криле излетяха понесени от Вятър, а той усмихнат препускаше докосвайки короните на дърветата, напявайки древни и мистични песни, песни по стари от камъните.   Последните листа аплодираха смелостта на събратята си, поели пътя към долната земя.   Килим растеше.   С усмивка приветстваше всяко ново листо.   Живота бе хубав, но празнотата остана.   Дните минаваха, дърветата бяха голи, Есен си отиваше.   А той улисан от собствената си красота, пропусна мига, когато Вятър премина играейки, отнасяйки го със себе си.