. / разказ по действителен случай/ Когато в село Трайково до Лом дойде синът на нашия съсед Пешо, никой не вярваше, че той тези дни се готви да лети за Аржентина, хей така, на частна обиколка по света. Казвам, " дойде", защото Марин отдавна се бе преместил в столицата, но идваше редовно да обгрижи баща си, сестра си и нейното семейство. Майката бе починала. Като разказа това на общата маса, дето се събирахме привечер, аз скокнах като ужилен и го помолих горещо да открие в Буенос Айрес адреса на мой братовчед, внук на наш дядо, заминал за Аржентина през 1938 година, обаждал се дълго време след това, оставил адреса, но с годините потомците се умълчаха нещо и загубихме следите. Нищо не исках, просто исках да зная живи ли са, здрави ли са наследниците, той имаше син,внук, а не бяхме чули нищо. Марин ми обеща охотно, а обкръжението ми се присмя: - Е-е-ех, Станко, ти сега от умрял писмо ще чакаш. Толкова време не са се обадили, та сега ли? Но аз не отстъпих. Пазех ревниво оставения ми адрес, преписах го, дадох го на Марин и горещо му благодарих пред всички, че взе нещата присърце. Замогнал се бе в София, но не се отчужди от нас. - Дано живее още на посоченото място. Иначе, знай, работата е свършена. На другия ден Марин си замина за София, а ние останахме с надеждата за отговор. / следва / 14 юли 2018г., София Автор: Росица КОПУКОВА

Давай нататък. :)

Аз скромно отбелязах:

Съжалявам те- не можеш да спиш нощем, защото знаеш, че бирата зъзне в хладилника.